Времето никога не спира да бъде невероятен парадокс . От една страна, това не е нищо повече от човешко изобретение. Може би един от най-полезните, но и един от тези, на които най-много робуваме.
Също така често се случва, че когато имаме нужда да премине бързо, прави обратното; докато в най-красивите моменти скоростта му се ускорява. Секундите текат бавно, когато сме в чакалнята, докато отлитат, когато вечеряме с приятели и се забавляваме.
Независимо дали е по една или друга причина неговата походка или просто съществуване лесно се превръща в нетърпение, възбуда и безпокойство . Тревожност, която съчетава страх и очакване. Защото всички знаем, че не можем да контролираме всичко, което ще се случи, както знаем, че най-вероятно не всичко, което бъдещето ни е подготвило, ще бъде положително. Животът, колкото и да се опитвате да го предвидите, рано или късно ще бъде непредвидим.
-Елинор Рузвелт-
Часовникът, който уби миньора
Ще ви разкажем една малка история. История за група мъже, хванати в капан в мина без изход. За щастие те успяха да съобщят ситуацията навън и затова чакат да бъдат спасени. След оценка на ситуацията им се казва, че ще отнеме поне три часа, за да разчистят изхода на мината и да ги изведат на безопасно място.
От друга страна същата експлозия, която блокира изхода им, изложи на риск и покрива и има опасност всеки момент да се срути над главите им . На лицата им можете да видите отражението на страха от заплахата от нещо ново колапс . Те са опитни миньори и знаят много добре, че ще отнеме много малко, за да ги заровят под един тон камъни.
От всички хванати миньори само един от тях има часовник. Този миньор постоянно се пита колко е часът, докато лидерът на миньорите не реши да направи нещо, за да овладее нарастващото колективно безпокойство. След това той моли собственика на часовника да информира групата за часа само при всяка смяна на часа и нарежда на другарите си да не го питат нищо.
В крайна сметка спасителният екип намира път към мината. Малко по малко те успяват да възстановят всички миньори с изключение на собственика на часовника, който почина поради а сърдечен удар .
Как може да стане това? Защото това беше единственият миньор, на когото беше позволено да бъде в контакт с източника на безпокойство и следователно той беше единственият, чието безпокойство се беше повишило до много високи нива. Освен това, времето не минаваше за него и той накрая погълна собствения си живот.
Нищо не ни кара да остаряваме по-бързо от постоянната мисъл, че остаряваме
-Георг Кристоф Лихтенберг-
Какво можем да научим от тази история?
Това време спира, когато нека се оправим интензивно и който напротив тече, когато го надничаме от време на време. Миньорите, които нямаха часовник, нямаше какво да правят, освен да съсредоточат мислите си върху нещо различно от тиктакането на стрелките и след това можеха да се съсредоточат върху това, което биха направили, след като излязат оттам.
Даже напротив миньорът с часовника, който не беше спасен, не можеше да направи нищо, освен да се съсредоточи върху източника на тревога . Вината е на часовника ум той не беше направил нищо, освен да наблюдава как минутите минават, жест, който бе допринесъл за увеличаване на състоянието му на тревожност, докато достигна ниво, което тялото му не можеше да понесе.
Когато има риск времето да се превърне в тревожен стимул, от нас зависи да изберем дали да бъдем миньорите с часовник или тези без. Можем да решим дали искаме умът ни да се съсредоточи върху изтичането на времето или искаме да пренасочи вниманието си към него мисли по-приятно и преди всичко по-малко изтощително.
